"Уважавам само тези, които ми опонират, но нямам намерение да ги търпя."

/Шарл Де Гол/

Такава е максимата на нашето общество-търсим опонентите, окриваме най-конкурентноспособните сред тях, изпитваме ги тайнично до последната подробност относно тяхната компетентност в работата и после решаваме, че колкото и да са развити и изпълнителни в дадена област, ще кооперираме с тях, само защото ни се налага, но в никакъв случай няма да ги търпим.

От край време тази норма се докосва до всеки от нас. Екипната работа е част от всекидневния ни живот. Посредством нея откриваме най-лесно личните си качества, съпоставяме ги с тези на съотборниците си в проекта, по който работим, разграничаваме таланта от трудолюбието и трудолюбието от творчеството. Екзалтирани от постигнатото, съблюдаваме работата от собствения си напредък в нея, кооперираме интелигентно и ако в даден момент почувстваме, че личностният ни напредък е изпреварил другите повече, отколкото е било необходимо, за да изпъкнем, толерираме хората с по-малък успех, но за правенето на комплименти и мултиплицирането на екипен ентусиазъм, и дума не може да става. Въпросът обаче, е не толкова в личностния егоизъм, колкото в истината, че екипната работа не може да ни донесе нищо, защото всеки от нас търси своята перспектива в живота и "общото" не ни удовлетворява.

Дали обаче да си “вълк единак” е най-добрата перспектива? Една мисъл гласи, че колкото и силен да си сам, най-лесно можеш да бъдеш премахнат в уединението си, тъй като обединението на слабите изличава силата на отделния индивид. Подобно мнение е допустимо. Дори в животинския свят глутницата унищожава единака. Доста показателен е и примерът с телевизионното предаване “Surviver”, в което прецедент е тактиката на племето да изгонва първо най-силните, защото макар и опора в изпитанията пред племето, те застрашават крайната цел на всеки участник поотделно, а именно спечелването на паричната награда. Казано с други думи, участниците са готови да загубят най-добрия си съотборник и така да се лишат от храната, която той може да им набави, от покрива, който може да изгради над главите им с двете си ръце, дори от остроумието и шегите му в безнадеждната тримесечна обстановка на студ, глад и изпитания в джунглата или на самотен остров. И всичко това, само заради парите, които, така или иначе, накрая ще спечели само един. Нелепо нали! А какъв е реалният шанс на всеки играч да спечели сумата?

Едва ли някой е толкова наивен, че да повярва с цялото си сърце, че това ще бъде точно той. Идеята обаче, е че колкото и да се пропагандира екипната обстановка и работата в нея в институциите, в телевизионните предавания и в социалните експирименти, истината е само една-съвременното общество не е спокобно да идентифицира и усвои правилно думата “кооперация” или “екип”. Нито една от тях не може да ни донесе материалното, което за жалост търсим навсякъде, и което ни отнема всяка глътка живот. Съдбата не е благосклонна към нас. Факт е обаче, че тя не е благосклонна и към МЕН като към отделен индивид. А аз искам, искам да живея с цялото си сърце. Искам да се боря за онази глътка живот, сега докато мога, и докато съм способна. Искам един ден да кажа, че съм живяла истински с безграничен ентусиазъм и порив към по-добро. Ето защо обществото ми налага да прошепна тихичко на себе си: "Уважавам само тези, които ми опонират, но нямам намерение да ги търпя."