Fire!

Хайне съпоставя живота с миналото като живот сред пепел. Аз казвам: пепелта е прекрасна, но огънят и примигващата жар са още по-прекрасни. Ето защо никой не остава в миналото. Всички са в бъдещето и очаквам да ги видя като израстнали млади хора, реализирали се в професията, наречена живот. И ще продължа да повтарям, че вярвам във възможностите на хората, които използват и развиват потенциала си. Успех или провал?-няма значение, важното е да си опитал. Както казваше някой - по-добре да съжаляваш, че си направил нещо, отколкото че не си. Пепел-не! Днес сме огън, утре сме жар, но никога няма да бъдем пепел. Защото никога няма да ни забравят, които и да сме, където и да сме. NO MORE IDENTITY CRISIS!!! FIRE!

... but you can have what's left of me...

18 Декември 2008, 10:39

Това са думи от лиричната песен на изневерилия мъж. Няма начин да не сте гледали поне 2-3 романтични филмчета, в които силният пол се извинява на половинката си точно с тези думи. Аз лично обожавам песента, но точно в този момент си мисля: "Нима има нещо романтично в това да живееш с някого в отегчение, да му изневериш и чак тогава да потърсиш романтичното? И нима повечето мъже са толкова глупави, че да повярват в женската наивност, която ще опрости грешките им само заради парчето?" Не, не мисля така.

Ако трябва да съм честна и аз съм си мечтала за една от въпросните романтични сцени на словоизлияния и горчив израз на болката от стореното в мъжките очи. Даже съм си въобразявала, че виждам такава болка, че тя съществува. Не се отнася за всички, но горчивата истина е, че на повечето мъже наистина не им пука дали ще ви наранят. След всяка грешка прошката е по сладка нали? А ако те не ви обичат достатъчно, за да ви оценят и да са коректни спрямо отношенията ви, защо пък вие да не ги обичате достатъчно, за да им простите след няколко мили думи и торба с ласки? А защо не и да не ги пуснете в леглото си, за да се отъркат във вас, след като са се отъркали в някоя друга "невероятна"? А, защо не? Защото така.

Противно на очакванията ви, не са ми изневерили и не мисля, че скоро ще ми изневерят, но оглеждайки се, започвам да преразглеждам света и двата пола по един много различен начин. Защото ситуацията със закъснялата романтика ми се вижда отвратителна и вероятно, от която и страна да стоим, стига да се съгласим да играем въпросната игра, някак си, май и ние ще станем част от тази отврат. Не само заради "търкането", а защото ако го възприемаме с оправдателните думи "беше само физическо..." значи нещо не ни е наред. Защото, за да стигнем до "търкането" с половинката, първо трябва да сме "овъргаляли" душите си един в друг и да сме узрели до мисълта, че когато сме с някой, думата дуализъм не съществува, за да се отдадем изцяло на този някой, и чак тогава да стигнем до въпросното "търкане".

С цел да не се окажа сред имената на феминистките, ще се оправдая с това, че не визирам само мъжете, но съм на такава вълна, защото това са последните ми злободневни наблюдения от света и у нас... В заключение ще кажа, и че ако някой ви обича истински ОПРЕДЕЛЕНО ще го забележите. Ако ли пък не... попитайте този някой дали ви обича и колко точно ако отговорът е положителен. Затварям очи с мисълта, че той или тя ще бъде честен с вас, защото сте ценна част от живота и бъдещето, от спомените, настоящето и мечтите. Отварям очи и влизам в класацията на песимистите... Чувам някой да шепти: "Не обичам да изричам онези две думи...". "Обичам те!" ли? Обичаш ли ме? Ако те е страх от думите покажи го на света тогава, не го изговаряй... Утре може да ме няма, утре може да ни няма, но светът определено ще ни е запомнил ако сме имали достатъчно смелост да обичаме и да не се страхуваме от чувството. Дано ни има утре... защото днес мнозинството мълчи и бездейства. Затварям очи, но нито чувам, нито проглеждам с душата си...

Мислите на един пич

5 ноември, 2008

Наскоро прочетох книга, озаглавена “Мислите на един пич”. За мое най-голямо учудване-оказа се доста забавно и оригинално четиво. Във въведението авторът – Клим от София – претендира, че е бивш наркоман. Запознах се по-обстойно с библиографията му-оказа се, че в нея наистина варират две имена, тясно свързани с темата: “Тревата” и “Тревата 2”. Не съм се докосвала до двете произведения, но предполагам, че като голяма мразителка на порока бих си ги купила.

Както и да е, не съм ничия съдница, още по-малко литературен критик. Впечатли ме обаче хумора на автора и с чисто сърце бих казала, че ще се радвам един ден децата ми да прочетат поне част от творбата. Така най-лесно бих могла да им обясня какви термини да не използват в речника си. А като стана дума за речници, в книгата са поместени две кратки статийки, озаглавени “Магарешки речник” и “Магарешки речник 2”. В него може да откриете разнообразни дефиниции на думи като зубър, Баба Яга и айрян. Естествено най-оригиналната дефиниция беше тази, разграничаваща блуса от чалгата. Тя гласи нещо от типа на следното: “Когато на кофти човек му е хубаво-това е чалга, а когато на хубав човек му е кофти-това е блус...”

Заинтересувах се обаче най-вече от въпросите: “Дали всеки, който някога е пушил легалната в България тревица, придобива в последствие такова чувство за хумор или уважаемият Клим си го има дар свише?” и “Дали, за да си купи един младеж в България книга, тя трябва непременно да е наблъскана с думи като спринцофка, ганджа и прочие...? ”
В глава ми изниква и друг въпрос: Защо едно младо момче ще си окепазява репутацията като издава книга, която го поставя в такава светлина за читателите? Не мисля, че това действие е извършено с цел печалба... Защо да се залъгваме?-вероятно сестра ми е една от малкото, която се е бръкнала 5-6 лева за книжле в калибър 30-40 листа, във формат, наполовина, колкото стандартния А5. Размерът обаче едва ли има значение- книжката е отрупана с бисери, чието истинско значение не би се побрало дори на страниците на “Граф Монте Кристо”.

В заключение ще кажа, че книжката е наистина много приятна, далеч по-добро четиво от много други. Ако трябва да я сравня с Космополитан, което би било нелепо, бих я оценила с 5 по скалата от 6 за оригиналност. Без значение от афинитета ми към сериозните книги тип “описание на трагичния живот на някоя бедна душа”, ще споделя и, че макар, че се изразих толкова лошо за книжката, тя ме спечели със своята непринуденост и съвренен цинизъм, който е съвсем в унисон с положението на държавата ни. Дори вече, когато имам нужда да се разсмея на глас, разчитам на нея, тъй като разгръщането на страницит и предизвиква дестска радост в “зрялото” ми сърце. Ако не ми вярвате, влезте в най близкия “Хеликон” и отгърнете на главата : “Играта на играчките”. Прочетете я-никой няма да ви ступа. Така правим ние старозагорците.., а и тя е само 3 листчета, ако не ме лъже паметта. Така ще стигнете до последния й ред, който от известно време е любимият ми цитат, изместил дори Шекспир. Той гласи “Зайо се оригна тихо на цвете...” След този откъс няма как да не се бръкнте и вие за готината книжка. Това ще омилостиви и продавачите в “Хеликон”...

Сякаш съм си играла с Photoshop.. ама не съм!

Да посадиш ценност.. да отгледаш недостатък...

12 Ноември 2008, 10:51

"Бях зачената с любов!" – всяко дете вярва, че мама и татко се обичат и са се обичали, вярва, и че ще се обичат вечно. Малкият розов свят не може да разруши приказката в още пълните с инфантилно щастие детски очи, в още зелените главици на подрастващата младеж. Моята приказка обаче не се разви така. Посадиха в мен любовта и вярата, но животът ми показа, че да се доверяваш на хората е глупаво и наивно, да търсиш ценното у хората още по-глупаво, а да вярваш, че стореното добро дело се връща двойно-е свръх глупост.

Въпреки житейските пътища на несгоди и нелеко детство аз и до днес си оставам "малка" наивница. Опитвам се във всяка ситуация да открия доброто, ако мога да услужа на някого с нещо. Често пренебрегвам себе си, дори задълженията си, за да дам подкрепата си на приятел, случвало ми се е да услужвам и на неприятел... Някак си обаче всичко, което правя сякаш остава като напразно усилие от моя страна. Вярно понякога и на мен ми се случват хубави неща, но те рядко идват от хората, които почти винаги осмислят като единствена ценност своя път, по който ще вървят, без значение дали ще са сами или с някого по него. Обкръжението ми сякаш просто не чувства тази нужда от социалност, която изпитвам аз. Странно ли е това? Задавам си този въпрос често. Защо аз, която не мога да си го позволя, още от октомври обмислям коледните подаръци на десетима приятели. Защо аз, която нямам време, си блъскам главата над въпроса "Каква матура ще избере приятелката ми от музикалното училище при положение, че на всички е ясно, че там се изучава предимно музика, а матура по солфеж и хармония няма?" и защо тя ме обвинява за това? Нима съм толкова наивна да давам всичко то себе си другите да са добре и да измислям хиляди начини да направя деня им по-красив и забавен, по лек? Нима наистина дотолкова съм забравила да се интересувам от себе си, че се подлъгвам по жестоката псевдоценност, наречена "добро".

Жалко е ако човек започне да разсъждава като мен. Имам горчив опит с отдаването на сърцето си на грешните хора, на грешните "приятели". Защото те наистина са грешни. Но какво от това? Може би най-сбъркани са хората като мен, които си въобразяват, че правят добро някому и компенсират, неизвършеното от другите. Мечтаете ли си поне веднъж някой, просто ей така, да се сепне и да реши, че иска да направи нещо за вас, защото ви обича и сте ценен за него? Мечтали ли сте си вместо обичайния разговор в "Скайп" половинката ви просто да цъфне пред вратата с красиво непретенциозно букетче цветя в ръцете си и да ви каже, че съжалява, че не е открила нещо по-красиво, защото е нямало нищо, което да прилича на вас?

Аз често си мечтая. Старая се да давам най-доброто от себе си на хората, които обичам-реална преценка, лично мнение, изказани на глас чувства и мисли. Често ме осъждат заради "опцията" ми да казвам каквото мисля. От много години вече я притежавам. Тя се породи като свръхценност, напук на лицемерието и лъжата, които ненавиждам, породи се като вътрешна цялост, която се превърна в част от мен, и която често ми създава неприятности с най-близките, но която вероятно никога няма да си отиде. Предполагам, че от известно време се е превърнала в недостатък, щом хората, които обичам започнаха да я отхвърлят като желан вариант на прекараното заедно време. За жалост обаче аз вярвам, че недостатъка, който мнозина виждат в моята искреност все още е плод на на някогашната любов между родителите ми.

Създадена съм с добро и за добро. Стремя се към него, без значение дали "истинските" ще ме приемат или не, такава, каквато съм. Боря се срещу това лицемерие, въпреки честото неудовлетворение, което изпитвам в края на деня, когато единици се сещат да ми зададат най-важния въпрос: "Как си?" Предполагам, че така трябва да бъде. Да си сам в края на тунелчето и да знаеш, че си дал всичко от себе си, но въпреки това си сам. Да си се отдал напълно, но звънецът на вратата да мълчи. Да си изхабил 2 часа от безценното си време да убеждаваш приятелката си, че няма нищо по-сложно за нея да напише философско есе, защото я познаваш и не я подценяваш, но са те пращали на олимпиада по философия и си се запознал с високите критерии за оценяване. Да си изписал вече повече от 50 реда относно несполуката и все още да не си намерил, пътя към разрешението на проблема. Предполагам, и че ценността може да се превърнем в порок - дано аз не съм отгледала поредния в стремежа си да съм "достатъчно добра" за всички. Но "приятелите" ми ще се съгласят с едно: "И сам войнът е войн!" И току-що разкрих последната дума от днешната "кръстопътословица" - ЕГОИЗЪМ.

Бяла любов

/03 Декември 2008, 14:47/

Често животът е несправедлив към нас и единственото упование, което намираме, е в образа на любимите същества. Прекрасни цветя в сивия делник - това са те щом се усмихнат и прогледнат дълбоко в душата ни с чистите си очи. И макар никога да не съм виждала брака като цвете, някой ме накара да поразмисля и да открия красотата на съпружеските отношения, когато те са искрени и дълбоки.

Предната вечер беше специална за двама членове от семейството ми - любимите баба и дядо по майчина линия. 48 години съвместен живот! - на това му казвам любов... Питам се дали им е било трудно през всичките тези години - да си останат верни един на друг, да живеят в такъв семеен мир, да отгледат две прекрасни деца с много любов и да ги направят достойни хора, които също да създадат живот по клоните на семейното дърво. Вероятно, ако не бяха минали през всички тези трудности, сега нямаше да са заедно, да празнуваме тяхната годишнина и в същност, мен също нямаше да ме има...

Възхищавам им се от сърце. Днешните бракове са толкова непостоянни и фалшиви. Аз самата съм дете на разведени родители - разбира се, вярвам, че аз и сестра ми сме създадени с любов, но явно, че любовта в наши дни просто не е трайна. На фона на всички семейни прелюбодеяния и измами, интригите и заблудата, че след 10 години все още ще сме заедно, моите баба и дядо наистина изпъкват с белотата на отношенията си.

А като стана дума за бяло, искам да споделя най-красивата част от снощния празник - това е цветето на любовта и мира, което е съпътствало възпрозизводството на рода ми още от сватбата на баба и дядо. Много пъти съм слушала историята и тя е все така красива и обаятелна в съзнанието ми - баба и дядо сключват брак, а баба е красива и млада и стиска в ръцете си непретенциозно букетче от бели хризантеми. И оттогава насам всяка година на тази дата тя получава по една хризантема, съпътствана от спомена за всички изминали години, които е прекарала с човека когото обича, и който я е дарил с най-голямата радост в живота й - децата, внуците, семейното огнище. И с моите математически познания изчислих, че досега баба ми е получила повече от 50 хризантеми от любимия - а дали някоя жена днес може да се похвали със същото? Чудя се, защото откакто ме има, всяка година на тази дата аз виждам онази любов, разположена във вазата на кухненската маса и се вълнувам дълбоко, надявайки се един ден някой да ме обича по същия начин и този някой да има своя начин да ми го покаже.

Аз лично съм привърженичка на червените лалета, но любовта винаги ми е изглеждала бяла - нежна, прекрасна и истинска. Изпитвам натурален далтонизъм и към всеки недостатък, щом моето момче ме погледне с големите си очи, които казват толкова много. Виждам само онази бяла чистота и ми се иска да вярвам, че е истинска като на тази в семейството ми. Искам само бялата любов, макар и да знам, че времето ще я оцвети. За мен обаче, тя винаги ще остане такава, каквато я познавам сега - изключителен извор и проводник на сила и щастие.

"Уважавам само тези, които ми опонират, но нямам намерение да ги търпя."

/Шарл Де Гол/

Такава е максимата на нашето общество-търсим опонентите, окриваме най-конкурентноспособните сред тях, изпитваме ги тайнично до последната подробност относно тяхната компетентност в работата и после решаваме, че колкото и да са развити и изпълнителни в дадена област, ще кооперираме с тях, само защото ни се налага, но в никакъв случай няма да ги търпим.

От край време тази норма се докосва до всеки от нас. Екипната работа е част от всекидневния ни живот. Посредством нея откриваме най-лесно личните си качества, съпоставяме ги с тези на съотборниците си в проекта, по който работим, разграничаваме таланта от трудолюбието и трудолюбието от творчеството. Екзалтирани от постигнатото, съблюдаваме работата от собствения си напредък в нея, кооперираме интелигентно и ако в даден момент почувстваме, че личностният ни напредък е изпреварил другите повече, отколкото е било необходимо, за да изпъкнем, толерираме хората с по-малък успех, но за правенето на комплименти и мултиплицирането на екипен ентусиазъм, и дума не може да става. Въпросът обаче, е не толкова в личностния егоизъм, колкото в истината, че екипната работа не може да ни донесе нищо, защото всеки от нас търси своята перспектива в живота и "общото" не ни удовлетворява.

Дали обаче да си “вълк единак” е най-добрата перспектива? Една мисъл гласи, че колкото и силен да си сам, най-лесно можеш да бъдеш премахнат в уединението си, тъй като обединението на слабите изличава силата на отделния индивид. Подобно мнение е допустимо. Дори в животинския свят глутницата унищожава единака. Доста показателен е и примерът с телевизионното предаване “Surviver”, в което прецедент е тактиката на племето да изгонва първо най-силните, защото макар и опора в изпитанията пред племето, те застрашават крайната цел на всеки участник поотделно, а именно спечелването на паричната награда. Казано с други думи, участниците са готови да загубят най-добрия си съотборник и така да се лишат от храната, която той може да им набави, от покрива, който може да изгради над главите им с двете си ръце, дори от остроумието и шегите му в безнадеждната тримесечна обстановка на студ, глад и изпитания в джунглата или на самотен остров. И всичко това, само заради парите, които, така или иначе, накрая ще спечели само един. Нелепо нали! А какъв е реалният шанс на всеки играч да спечели сумата?

Едва ли някой е толкова наивен, че да повярва с цялото си сърце, че това ще бъде точно той. Идеята обаче, е че колкото и да се пропагандира екипната обстановка и работата в нея в институциите, в телевизионните предавания и в социалните експирименти, истината е само една-съвременното общество не е спокобно да идентифицира и усвои правилно думата “кооперация” или “екип”. Нито една от тях не може да ни донесе материалното, което за жалост търсим навсякъде, и което ни отнема всяка глътка живот. Съдбата не е благосклонна към нас. Факт е обаче, че тя не е благосклонна и към МЕН като към отделен индивид. А аз искам, искам да живея с цялото си сърце. Искам да се боря за онази глътка живот, сега докато мога, и докато съм способна. Искам един ден да кажа, че съм живяла истински с безграничен ентусиазъм и порив към по-добро. Ето защо обществото ми налага да прошепна тихичко на себе си: "Уважавам само тези, които ми опонират, но нямам намерение да ги търпя."

Баба ми е фаталната жена…

14 Януари 2009, 12:29

Ще ви разкажа интересна история. Като приказка е... Има добър герой, двама злодеи и завършва с щастлив край. Естествено вълкът и ловецът липсват, но в цялата работа се намесва малко желязо и два тежки случая в “Пирогов”...

В една тъмна, тъмна вечер... по една тъмна, тъмна улица си вървяла една дребна, дребна бабичка... В едната си ръка стискала чантата си под мишница, а с другата я подкрепяла отдолу, сякаш е скръстила ръце... Било късен, късен час...

По същото време от малкото източно Гето излизли на вечерния си “улов” две познати на МВР-то бандитчета. За нещастие..., няма да казвам на кого, те съзрели бедната, беззащитна женица. Помислили си: “Стиска си чантата... хм, а дали не, защото си е взела пенсийката преди малко.” Лицето X прошепнало на Масивния Тигър: “Ей, брат, дай да го преслушаме това бабе...” Изведнъж двамата мъже изскочили на пътя на старицата. Тигърът казал: “Бабче..., хъ-хъ, пускай чантата...” А бабата отвърнала: “Сега ще ти пусна аз на тебе...”

Извадила уж “скръстената” си ръка, завряна допреди малко под чантата, и замахнала насрещу Тигъра. После още веднъж... И X-менът също започнал да се търкаля по земята, стенещ и превиващ си от болки. На десет крачки от тях бабата се обадила в “Пирогов”. И сега двамата люде си лежат там, единият с пукната глава, а другият-със счупени ребра...

Каква е тайната на фаталната баба? Не и било за сефте да и поискат “да пуска” нещо си, в тъмните часове по тъмните улички, в тъмното Гето... Та една вечер бабата се примолила на сина си: “Чадо, зачукай ми две гирички по кило и половина, ей тъй, за самозащита...” Синът бил свикнал на шантавите идеи на мамето и понеже като млада бабката била побойничка, той й зачукал две гирички, но не взел много насериозно идеята, че ще ги използва. Треперете, тъмни мои чада! Не знаете къде ще ви избуха някоя пенсийка, я с кило и половина, я с три, или пет!

Поуката, мили деца е, че колкото и беззащитен да изглеждаш, ако си слушал песента за фаталната жена, ще знаеш, че грамофонът се върти и светът се развива... И нищо, нищо вече не може да ме учуди. Бъдете добри деца, за да не ви бухат бабите ви с гирички...

/По действителен случай. В момента двете пострадали лица се срамуват от себе си и не смеят да се покажат извън болницата. Болни са от бабофобия.../

Цветарка

11 Ноември 2008, 10:59

Чели ли сте едноименното стихотворение на Смирненски? В него се разказва за едно момиче, което със своята кошничка обикаля местните локали да предлага дъхави цветя на посетителите. Мястото му обаче не е там. Дори атмосферата в поредното заведение разкрива трагичното битие на човека, обречен да бъде погълнат от града-чудовище. Оркестърът свири ту трагично, ту радостно-дори музиката се е превърнала в част от маскарада… Момичето също е обречено да стане жертва на каменното чудовище, да се превърне в обект на покупко-продажба. И така-нататък…

Но да оставим стихотворението. И да намлезем в дебрите на Нашия град-отново тип чудовище. Аз съм младо момиче, работещо от време на време почасова работа. И днес също беше работен ден. Работата ми се състои в разнасяне на рекламни материали на хипермаркети в различните квартали на моя град. Нямам кошничка с цветя, но за сметка на това с часове разнасям изключително тежка раница, пълна с въпросните рекламни брошурки. Но днес неочаквано се почувствах точно като цветарката на Смирненски. Както си вървях, леко изгърбена от тежестта на раничката един “чичко” съвсем случайно ми подвикна да му подам брошурка. Между нас се завърза странен разговор, започващ с въпроси свързани с работата ми, заплащането и прочие. След като изрично му обясних, че ми се плаща на час, и той установи, че заплащането ми никак не е голямо, реши да опита своя късмет с думите: “Ела да изпием по едно кафе у нас, а пък после ще ти помогна да доразнесеш брошурките…” Моят отговор беше, че ми се плаща на час и съвсем съвестно не мога да оставя задълженията си, за да пия кафе с непознат “у тях” и за това да ми се плаща. Последвалият отговор беше крайно неетичен спрямо мен: “Е не можеш ли да изръшнеш 20 минути в почивка…” Естествено съвсем подигравателно отвърнах: “Толкова ли сте бърз господине? Разбира се, че бих могла, но не искам, а и освен това си имам с кого да пия кафе!” После най-учтиво продължих заниманието си.

Почтен труд. Няма нещо, което да ценя повече. Готова съм да мръзна с часове, да нося тежък товар и после да имам мускулна треска с дни… Готова съм и да си призная, че ако не страдах от силно чувство за самосъхранение и не чувствах морала като висша потребност вероятно нямаше да ми се налага да се натоварвам толкова. Готова съм градът-чудовище да ме погълне цялата, но не съм готова да опозоря себе си и младостта си. Готова съм да взема малкото, но заслужено изработени пари и да ги добавя към спестяванията си за лаптоп, който може и скоро да не успея да си позволя да закупя. Без значение обаче аз не съм готова да бъда купена. Не съм готова да стана “цветарка”. Аз съм младо цвете и моят цвят е безценен.

just the beginning

Между чука и наковалнята. Между историята и бъдещето. Между страха и смелостта. Между смисъла и празния лист хартия. Между гения и глупостта. Между издигането и мизерията. Между теб и мен. Между любовта и омразата. Между живота и смъртта.
Така се чувствам. А ти?
Сенки. Това виждам. Смътни спомени на изветрял бензин. Спирт, който е спрял да щипе. Трагедия. Край. И ново начало. Сподели началото с мен.