"Не убивайте бъдещето!"

Да, сигурно сте чули за концерта под наслов „Не убивайте бъдещето”. Поводът за събитието ми разказа организаторът - Жасмина Тачева - ученичка в Националната финансово-стопанска гимназия. Историята е тъжна и позната...

На 17 март 2008 година след тежка катастрофа загива Кристина Веселинова-също ученичка в Националната финансово-стопанска гимназия. По време на ежегодния панаир на учебно-тренировъчните фирми през месец март същата година в гимназията кипи усилена подготовка на рекламни материали за протичането му. Криси прави една единствена грешка в живота си- качва се в колата на свой съученик, който съвсем случайно предишния ден е бил скъсан на изпит по кормуване. И съвсем случайно тя заплаща за неговата безотговорност с най-скъпото, което има-живота си. Въпросът с присъдата на виновника е също толкова случаен-пълнолетният ученик, управлявал автомобила получава 1 година условно. За него затвор няма. Той и днес си живее като съвсем нормален ученик. Диша, смее се, пие бира по черноморските плажове и продължава да кара със 150 км/ч.

Събитието, което ще се проведе днес в началото е запланувано като мирен протест срещу неправдата по пътищата. Организаторката и най-добра приятелка на Криси-Жасмина обаче решава да подготви мероприятието под формата на концерт, тъй като Криси се е занимавала с пеене дълго време и подобно събитие й е било мечта. „Преди време имахме училищен концерт и Криси беше звездата в него. Избрахме надслова „Не убивайте бъдещето”, защото въпреки че ни е тежко, Криси казваше, че животът е хубав и ние искаме да предадем посланието й чрез музиката, защото тя е прекрасна като нея и всички я обичат.”-сподели Жасмина.

7 месеца след кончината на Криси в памет на всички загинали по пътищата в концерта заедно с любимия й вокалист – Звезди от Ахат ще се включат следните състави:

Fanagoria, Straight Ahead, Анджела Манолова-победител в Хит Минус 1, Taken, Трио София в състав ученички от Испанската гимназия, Венцислав Йовчев от СУ „Климент Охридски”, Ellinor, Деница от Music Idol, Chainsoul, чиято изработка е плаката на концерта и Basscry. Водещи ще са Жасмина и Евгени Христов от СУ.
Събитието се провежда с финансовата подкрепа на Rotary Club Sofia Vitosha.

Мястото е Борисова градина. Концертът започва в 16h и ще продължи 4 часа.

Как продължава живота без Криси и защо нейният час е ударил толкова рано? Как е възможно да успокояваме съвестта си, че когато се смеем го правим и заради нея. Нямам отговор на тези въпроси. Но знам, че някъде там, в минорните акорди тя и всички жертви ще чуят посланието: „Високо, високо, високо, звездите са високо”...

По изпитите... в София

Голямото кандидатстване ала `09 завърши. Донякъде благополучно, донякъде не чак толкова... Интересен беше процъсът на изпитване, нагласата на изпитваните и най-вече отношението на изпитващите. Визирам по-специално устния изпит по Журналистика в два от престижните софийски университети-съответно ВУЗ-овете “Климент Охридски” и УНСС. Но за това.. по-късно. Ще започна от самото начало.

При мен кандидатстването започна с подсигурителна фаза-подаване на документи за Варна (ВИНС) с матури. Както сами се досещате с високи резултати на зрелостните изпити няма как да не влезеш във ВУЗ, който дори не е определил коефициент за намаляне на оценките им. И така преди седмица разбрах, че съм приета в специалност Туризъм, която беше първото ми желание в този университет. Разбира се след другите резултати аз преотстъпих мястото си на някой друг, който повече от мен е искал да отиде в този университет.

Самите изпите в Sofia city за мен започнаха на 10 юли. С голяяяямо желание писах за самотата в поезията на Дебелянов и благодарение на проверяващите в Софийски университет и своите усилия, които по тази дисциплина съвсем не бяха много, та оцениха ме за 5.25. При толкова много двойки напрово се почувствах гениална(...,но все още си мисля, че нещо куца в системата за изпитване по време на кандидат-студентската кампания).

Следващият изпит беше на 14 юли, отново по литература-този път тест в УНСС. Интересна беше скалата за оценяване. От общо 60 въпроса аз имах 8 грешки и бях оценена за 5.92. След известно пресмятане установих, че оценката ми не е завишена. Системата тук е: За верен отговор получаваш 4т., а за грешен ти се отнема 1т. Да речем, че всичко е в полза на кандидатстващия...

Последва писмения изпит по Журналистика в Софийски универсистет. Писах по темата “Братя”, която ми се стори много интерестна. Не очаквах висока оценка. Още на предварителния се убедих, че тук проверяващите не си поплюват. Но резултата 4.50 ми допадна, тъй като влязох в бройката на първите 350-миропомазаните люде, които отиват на устен изпит.

16 юли. Изпит по история в СУ. Много, ама мноого зубрачи. И още повече късметлии, които от българската история са учили единствено средновековие. Е аз бях понаблегнала на Възраждане и нова история и не се представих особено блестящо, но пък се зарадвах за всички късметлии (такъв им е бил късметът..).

18 юли. Отново изпит по история-тест в УНСС. Въпроси от типа: “Кога е създаден славянският факултет на СУ?” не само, че изглеждаха очудващи, но и буквално закопаха мнозинството. Изкарах по-висока оценка от тази на предварителния, но определено не останах доволна. Какво да се прави.. явно историята все още не съм я научила...

21 юли. Писмен изпит по Журналистика в УНСС. И аз закопавам за първи път в живота си борещите се за 25 места момичета с оценка 6.00 на темата “Време е”. На устния изпит тук на 25 юли също се справих добре. Комисията се състоеше от зрели хора, които третираха изпитващите с респект, поне по мои наблюдения. Влязох в най-страшната стаичка, където ако не се лъжа изпитващите бяха завеждащият журналистическия факултет в УНСС Петко Тодоров и една приятна госпожа, чиято личност не познавам. И така поговорихме си на 6 очи. Приятно впечатление ми направи това, че изпитът се състоя на един чин-аз от едната му страна, а изпитващите от другата (седнали на еднаква височина). Клъцнаха ми 0.25 стотни от оценката за въпрос за Обама, за който се запънах, но като цяло нямаше заяждания и дори ме изпратиха с думите: “Е, значи се очертава догодина да сте наша студентка...” След този изпит мнението ми за въпросния ВУЗ се вдигна много.

Обратно пропорционално или ако искате разбирайте неприятно мина устният изпит в СУ. Можех да си избера комисия. И понеже съм куражлия си избрах точно стаята на Гого Лозанов и заместник-ректорката на факултета, за която ме бяха предупредили, че е копие на една героиня от Таласъми ООД. Та от всяка друга стая хората излизаха след 10-минутен разпит, ухилени и доволни. Тук ги държаха по минимум 15 минути. Докато чаках половин час да вляза си полафих с един от преподавателите, който ми беше квестор на редовния изпит по Журналистика. Човекът е на около 30, много забавен и така да се каже ми даде информацията, която ме интересуваше. Много голям мерак ми беше да се мушна в специалност ПР, но той ме разубеди. Сподели ми, че нещата там изобщо не са на ниво. За правото в университета ми каза: “СУ не е това което беше. Сега преподавателите идват когато им скимне и преподават каквото им скимне.. иди, че се оправяй после на изпити в сесия.” Той самият е завършил специалност Журналистика в университета и сега завършва втора-Международни отношения. Та човекът ми каза, че добре съм се ориентирала. Погаврихме се с вицовете за Бойко Борисов и Супермен и техните пижами и влязох да се запозная с ГОЛЕМИЯ Георги Лозанов. Незнам дали защото беше мъж, но единствено него изтърпях. Двете жени, които бяха в комисията... ще остана без коментар за тях... Бедна ви е фантазията за какви неприятни и надменни хора си говорим.

Изпитът не протече особено гладко, даже според мен - никак. Още при влизането ми изпитващите, седнали на висока катедра ми показаха едно чинче, намиращо се на метър под тях (не преувеличавам), и ми казаха “Седни ей там”. Наречието “там” и разликата във височинното разположение явно имаха за цел обезоръжаване на врага... ама не ми стана ясно защо трябваше да има вражески отношения в тази заличка.
Заместник-ректорката явно беше дошла да се посмее. Всеки неин въпрос беше придружен със задавен смях (ако искате да разберете какъв гледайте Monster’s Inc), което създаде у мен впечатление за подигравка с изпитваните. Поговорихме си, но отношението, което получих нещо започна да поубива желанието ми да уча точно тази специалност в този университет. Добавката на една моя позната, която е трети курс Журналистика в СУ го доуби. Разказа ми как протекъл последния й изпит по “Български език и стилистика”. Значи мацката отишла на изпита и човекът ОТГОРЕ й казал: “Колежке, как сте с френския?”, а тя отвърнала, че не говори френски. После обаче колегата доуточнил, че има предвид френската любов. И понеже колежката се възмутила и попитала: “Това по-точно въпрос от Българския език ли е или от стилистиката? ”, й бил зададен контра въпрос “Колежке 2 или 3 да ви пиша?”. Ето така преминал елитният изпит в още по-елитния университет, който ми беше идеал, но мисля че вече думата идеал в България не съществува. Иначе паметникът на Вапцаров нямаше за блесне в зелено в деня на годишнината от смъртта му...

И така: Време е... за класиране. Защото въпреки всички неприятни емоции аз успях и вече съм студентка. Защото животът може да не е любвеобвилен към такива като мен, но слънцето свети за всички еднакво поне в моята фантазия...

"my life according to Kelly Clarkson" by Facebook

Pick your Artist
Kelly Clarkson

Are you a male or female:
Some kind of Miracle

Describe yourself:
Beautiful Disaster

How do you feel:
Thankful

Describe where you currently live:
In the arms of an angel

If you could go anywhere, where would you go?
Behind this hazel eyes

Your best friend?
Respect

You and your best friends are:
Sober

If your life was a TV show, what would it be called:
I do not hook up

Your relationship:
Already Gone

What is life to you:
My life would suck without you

Your fear:
A moment like this

What is the best advice you have to give:
Don't let me stop you

Thought for the Day:
All I ever wanted

My soul's present condition:
Impossible

My motto:
Hear me

Джордж. Така му казваха всички. Синеоко момче със сипаничаво лице, покрито с лунички и бог знае още какво...

Джордж беше едва на 14, когато получи първия си "чек". Започна с работа на полето. Хвърляше бали за жълти стотинки, но не се чувстваше експлоатиран. Все пак държавата му беше предоставила възможността да се ползва от благата й малолетен. Не можеше и да става въпрос за печалба по различна от няколко банкноти, захванати с гумена ластичка, за да изглеждат повече, пък и за какво му трябваха тези пари... Мечтите на едно малко момче се простират между близалката и притежанието на кукла Spiderman. Е, въпросната заплата щеше да му стигне за близалка...А, Spiderman... малко по-късно. Ще почака, когато порасне и може да си го позволи... а дотогава-близалката и стотинките.

В обедната си почивка детето обичаше да гони змии. Не се страхуваше. Все пак му предстоеше да става мъж. И този ден не беше по-различен. Точно беше поступал една пепелянка с дървената пръчка, която намери сутринта и сега жадно преживяше обяда си, който се състоеше от парче хляб и бучка сирене. Джордж се замисли. Не му се нравеше този живот. Другите деца играеха навън с куклите си Spiderman, а той се забавляваше, гонейки някакви влечуги. Другите деца четяха книжки, а той хвъляше някакви си бали като хамалин. А беше само едно малко момче, което живееше с дядо си в покрайнините на града. Едно малко момче, което нямаше родители да му купят пластмасова кукла. Едно малко момче, което някак успяваше със собствени мъки да си купи близалка.

"Такъв е животът!"-каза си Джордж. Ухили се. Но само защото знаеше, че довечера ще влезе в магазина като всяко друго дете и ще избере най-цветното лакомство. Натъжи го само мисълта, че отново няма да има с кого да сподели това блаженство. Джордж нямаше приятели. Мъчно му беше, но той не можеше да играе с другите деца. Веднъж опита, но в желанието си само да подържи куклата на едно момче, дребосъкът се разпищя, а майката дойде и забърса шамар на нашия приятел. Оттогава той избягва площадката.

Единственият приятел, който имаше беше Моли. Идеята, че дружи с момиче не му се нравеше много, но поне го освобождаваше от задължението да има кукла. Прекараното време с Моли винаги беше приятно. Тя беше светла, усмихната и мила и може да се каже, че донякъъде му допадаше с шегите си. Е, когато видеше змия тя пищеше, но иначе си я биваше. А и беше единствената, която не го избягваше.

Моли. Така и казваха всички. Синеоко момиче, със златисти къдрици и бяло личице. Дружелюбна, талантлива и бог знае още какво...

За жалост обаче вчера Моли я закараха на село. Родителите й не бяха лоши хора, но теглото на дните ги беше превърнало във вечно намусени труженици. Не одобряваха приятелството на Моли с Джордж. Смятаха го за лентяй. Въпреки всичко обаче не й забраняваха да се вижда с него. Сърцето винаги проговаря в бедняка. Така беше й тук. Ясно им беше, че в прозорливия поглед на момчето свети младежки ум. Ясно им беше и, че дъщеря им е хубаво и талантливо дете. Ясно им беше, и че немотията прегражда всички врати за развитие на ума и таланта. А само ако можеха да си позволят да изпратят щерка си на училище... Би могла да стане учителка... или лекарка, а защо не и чиновничка в някое банково дружество... Да, но това биха могли да си позволят ако те самите имаха доходни професии. А реалността беше друга. Майката на Моли печеше хляб и се грижеше за домакинството. Беше сръчна шивачка, но не печелеше от занаята си. Единствената й радост беше да види дъщеря си облечена в ушитото. Тя се грижеше и за образованието на момиченцето, като я учеше да чете и пише, но на повече не можеше да я научи, защото тя самато не умееше друго.

Бащата на Моли издържаше цялата къща. Печелеше, малко, но достатъчно да преживяват. Работеше в цеха за производство на кукли. В интерес на истината дори патента за куклата Spiderman беше негов, но някакъв висш чиновник си го беше присвоил... и така семейството не можа да опита от плодовете на таланта и труда. Но пък куклите Spiderman се продаваха като топъл хляб, а пък и за какво му трябваха много пари на бащата на Моли. Все пак държавата му беше предоставила възможността да се ползва от благата й и да не умрат от глад, той и семейството му. Мечтите на порасналото момче, или така-нареченият мъж, се простират между това да издържа семейството си и да осигури възможност за развитие на челядта си. Е, въпросната заплата щеше да му стигне, за да нахрани семейството си. А, образованието на дъщеря му... малко по-късно. Ще почака, когато порасне и може да си го позволи... а дотогава препитанието на семейството и толкова.

Дядото на Джордж. Така му казваха всички. Белобрад старец. Добряк. Шизофреник. и бог знае още какво...

Джордж се прибра късно от работа. Вече беше забравил за изядената близалка. Сега беше момента да поднесе на дядо си попара с мляко и парченца хляб вътре. Старецът беше дружелюбен, но капризен. Друго не ядеше. Живееше в своя раздвоен свят на възходи и падения. Въпросните “падения” понякога го правеха кисел и той се заинатяваше да изяде попарата си. На млади години изкарваше много. Беше свикнал да пилее. Живееше в охолство и не мислеше за идния ден. Сега го издържаше внук му. Пенсията стигаше, колкото невръстното момче да плаща тока. Вода Джордж взимаше от реката. Къпеха се на практиктиката на слънчевия бойлер (варел с вода, изложен на слънце). В моментите, в които изживяваше своите “падения” той нямаше против водоснабдителната система на покъщнината им. Иначе обаче му тежеше... Бивш генерал, левент, а да не може да си позволи един бойлер... Срамота.

Така беше откакто дъщеря му избяга с някакъв негов бивш подчинен. Войник с руси мустаци, който още на времето не му се нравеше. Както и да е. Създателката на Джордж го заряза. Баща му се грижи за него до 9-годишна възраст. После и той го заряза. Чу се, че се е пропил и започнал бизнес с леки жени. Както и да е. Оттогава Джордж започна да се грижи сам за себе си. В началото дядото още беше с ума си и успяваше да урежда това-онова. Така преживяваха. Но в последната година той съвсем полудя. В моментите на своите “възходи” обаче той беше щастлив. Все пак държавата му беше предоставила възможността да бъде жив, да диша. Въпреки охолното си минало сега той живееше в немотия, но за какво му трябваха пари... Мечтите на един старец се простират между рая и ада. Е, въпросната пенсийка уреждаше въпроса с ада... Зимата се топлеха на дърва, огънят припламваше, само казанът беше празен..., просто защото нямаше какво да сложат в него. А, рая... малко по-късно. Ще почака, когато порасне и може да си го позволи... а дотогава-близалката и стотинките... и въздуха, който все още не се заплаща...

Джордж. Моли. Майката и бащата на Моли. Дядото на Джордж. Поредните осъдени души. Така ги наричаха всички. Мечтаеха за почва под краката си, за стабилно настояще, за съществуващо бъдеще, за рая... и бог знае за още какво...

На площадката се чу писък. Едно от богаташките деца отскубна главата на Spiderman и майка му го зашлеви. В нищото отекна шума на глезотията и пошлостта... и бог знае за още какво...

Поради бъг в системата: наместо бутон "свежо"... линк "свежо"...:

http://svejo.net/home/link_summary/306080-Porednite-osudeni-dushi-

Само когато...

[01:06:28]he says: Добре, де мен какво ме интересува... спирам, че хич не ми е до стари работи...
[02:00:18]he says: Забравил съм... просто не обичам повторенията.. оценката е ясна

Старите работи, които са те правили човек. Човекът, който казваше: "Ти си човекът... най-добрият, който познавам." Човекът, който искаше да бъде човек, да диша и да мисли свободно и човекът, на който сега всяка искрена дума, дошла в повече, се вижда смешна, жалка, дразнеща. Човекът, който няма време да прочете моите пет реда, но започва разговор. Човекът, който няма сили да бъде с друг човек, но търси онази топлина, когато дъждът завали, когато дойде време за сбогом, когато почувства онази празнина тогава, и само тогава. Човекът, който се смее на същия този порив към топлината сега, точно сега. Човекът, от който извръщам глава в този момент. Човекът, на който предоставям всички отговори тук. Човекът, който все търси и все не намира... защото все някой друг направлява мислите му. Човекът, на който се възхищавах, и на който вече не се възхищавам. Точка. Винаги стигаме до тук. Явно е. Само точката е останала. Вече ги няма стените, няма ги бариерите, но все още е останала от онази горчилка, която се търкаля на милиметри от точката. Горчилката, която говори вместо нас, горчилката, която е убила термина "нас". Той каза: оценката е ясна. И с тези думи всичко свърши. Без извинения. Без разкаяния. И както написах веднъж: точката е била прекрасна, тогава, когато човекът, онзи с душата, й се е радвал. Но дъждът просто е завалял и е измил всичко.

И все още търся. Новият. Силният. Безкрайният. Ако искаш вярвай, вече търся свръхчовекът. Оказа се, че винаги трябва да се оглеждаме за една степен нагоре-само така ще сме сигурни, че ако някъде пропаднем етаж надолу все ще остане нещо. И ако аз намеря свръхчовекът и неговото "свръх" изпадне някъде по пътя... поне ще ми остане едно човешко, истинско сърце. На човека... на истинския.

И ми жал. И ме жегва отвътре. Онова чувство на душевен укор, уплаха, тревога и безкрайна неразбраност. Ако искаш наречи го самота. Там, където думите не стигат и само музиката говори. Там където, ще кажеш че прекалявам с думите, а музиката хич я няма... Там, в НЕЩОТО. В моя живот, такъв, какъвто е.

И ми е жал. Но само когато вали, само когато очите ми се пълнят със сълзи за онези, които вече не могат да плачат... само когато ми е жал за безкрайния нихилизъм в душите им...

The special smile...

Today I went to the Chinese restaurant which is nearby my home. I had high temperature.. something like 39⁰ C and I definitely felt sick. But then suddenly something has changed. I take food from this restaurant for maybe 3 years but i have never seen that guy before. He wasn't typicly short and he was that smily that my soul almost sang. I listened to him and if it wasn't for the eyes I would never decide that he was a Chinese one, too. He spoke for about 3 minutes but there was no sign of a dialect in his bulgarian. He smiled and smiled.. and I felt these sunrays in my soul.

The Chinese rice, vegetarian as always, was extrimely delicious but what could I do instead of having tasty food -I'm sick just before my literature exam and it sucks because it's not the right time for me to lay down in my bed. But babe.. that smile-it really made me realise how much I care for every single thing in this creepy world and how much I desire this future.. whatever it is full with... And how much I really want to live this life now matter how rough it is. `Cause this is me and I can't be anyone else. So, dude, if you want me you MUST treat me with the respect I deserve. `Cause I can't be worth it a half and I can't be worth it one and a half. Cause I'm just worth it and I'll show ya this...

And guys the moment of truth: I don't love you any more.. of course I love you.. but in a different way... and I'll be always there for you but this is the time for me to be fine just the way I am cause I have these sunrays in my soul and they'll show me the way.. to the future :)))))))

Когато исках да бъда по-прекрасна от деня,
моята усмивка в тебe замираше...
Когато в звездите погледнах,
пътека се ширеше там, но незнам,
че щом във очите погледнах
и следа нямаше от предишния плам.