Да посадиш ценност.. да отгледаш недостатък...

12 Ноември 2008, 10:51

"Бях зачената с любов!" – всяко дете вярва, че мама и татко се обичат и са се обичали, вярва, и че ще се обичат вечно. Малкият розов свят не може да разруши приказката в още пълните с инфантилно щастие детски очи, в още зелените главици на подрастващата младеж. Моята приказка обаче не се разви така. Посадиха в мен любовта и вярата, но животът ми показа, че да се доверяваш на хората е глупаво и наивно, да търсиш ценното у хората още по-глупаво, а да вярваш, че стореното добро дело се връща двойно-е свръх глупост.

Въпреки житейските пътища на несгоди и нелеко детство аз и до днес си оставам "малка" наивница. Опитвам се във всяка ситуация да открия доброто, ако мога да услужа на някого с нещо. Често пренебрегвам себе си, дори задълженията си, за да дам подкрепата си на приятел, случвало ми се е да услужвам и на неприятел... Някак си обаче всичко, което правя сякаш остава като напразно усилие от моя страна. Вярно понякога и на мен ми се случват хубави неща, но те рядко идват от хората, които почти винаги осмислят като единствена ценност своя път, по който ще вървят, без значение дали ще са сами или с някого по него. Обкръжението ми сякаш просто не чувства тази нужда от социалност, която изпитвам аз. Странно ли е това? Задавам си този въпрос често. Защо аз, която не мога да си го позволя, още от октомври обмислям коледните подаръци на десетима приятели. Защо аз, която нямам време, си блъскам главата над въпроса "Каква матура ще избере приятелката ми от музикалното училище при положение, че на всички е ясно, че там се изучава предимно музика, а матура по солфеж и хармония няма?" и защо тя ме обвинява за това? Нима съм толкова наивна да давам всичко то себе си другите да са добре и да измислям хиляди начини да направя деня им по-красив и забавен, по лек? Нима наистина дотолкова съм забравила да се интересувам от себе си, че се подлъгвам по жестоката псевдоценност, наречена "добро".

Жалко е ако човек започне да разсъждава като мен. Имам горчив опит с отдаването на сърцето си на грешните хора, на грешните "приятели". Защото те наистина са грешни. Но какво от това? Може би най-сбъркани са хората като мен, които си въобразяват, че правят добро някому и компенсират, неизвършеното от другите. Мечтаете ли си поне веднъж някой, просто ей така, да се сепне и да реши, че иска да направи нещо за вас, защото ви обича и сте ценен за него? Мечтали ли сте си вместо обичайния разговор в "Скайп" половинката ви просто да цъфне пред вратата с красиво непретенциозно букетче цветя в ръцете си и да ви каже, че съжалява, че не е открила нещо по-красиво, защото е нямало нищо, което да прилича на вас?

Аз често си мечтая. Старая се да давам най-доброто от себе си на хората, които обичам-реална преценка, лично мнение, изказани на глас чувства и мисли. Често ме осъждат заради "опцията" ми да казвам каквото мисля. От много години вече я притежавам. Тя се породи като свръхценност, напук на лицемерието и лъжата, които ненавиждам, породи се като вътрешна цялост, която се превърна в част от мен, и която често ми създава неприятности с най-близките, но която вероятно никога няма да си отиде. Предполагам, че от известно време се е превърнала в недостатък, щом хората, които обичам започнаха да я отхвърлят като желан вариант на прекараното заедно време. За жалост обаче аз вярвам, че недостатъка, който мнозина виждат в моята искреност все още е плод на на някогашната любов между родителите ми.

Създадена съм с добро и за добро. Стремя се към него, без значение дали "истинските" ще ме приемат или не, такава, каквато съм. Боря се срещу това лицемерие, въпреки честото неудовлетворение, което изпитвам в края на деня, когато единици се сещат да ми зададат най-важния въпрос: "Как си?" Предполагам, че така трябва да бъде. Да си сам в края на тунелчето и да знаеш, че си дал всичко от себе си, но въпреки това си сам. Да си се отдал напълно, но звънецът на вратата да мълчи. Да си изхабил 2 часа от безценното си време да убеждаваш приятелката си, че няма нищо по-сложно за нея да напише философско есе, защото я познаваш и не я подценяваш, но са те пращали на олимпиада по философия и си се запознал с високите критерии за оценяване. Да си изписал вече повече от 50 реда относно несполуката и все още да не си намерил, пътя към разрешението на проблема. Предполагам, и че ценността може да се превърнем в порок - дано аз не съм отгледала поредния в стремежа си да съм "достатъчно добра" за всички. Но "приятелите" ми ще се съгласят с едно: "И сам войнът е войн!" И току-що разкрих последната дума от днешната "кръстопътословица" - ЕГОИЗЪМ.