Цветарка

11 Ноември 2008, 10:59

Чели ли сте едноименното стихотворение на Смирненски? В него се разказва за едно момиче, което със своята кошничка обикаля местните локали да предлага дъхави цветя на посетителите. Мястото му обаче не е там. Дори атмосферата в поредното заведение разкрива трагичното битие на човека, обречен да бъде погълнат от града-чудовище. Оркестърът свири ту трагично, ту радостно-дори музиката се е превърнала в част от маскарада… Момичето също е обречено да стане жертва на каменното чудовище, да се превърне в обект на покупко-продажба. И така-нататък…

Но да оставим стихотворението. И да намлезем в дебрите на Нашия град-отново тип чудовище. Аз съм младо момиче, работещо от време на време почасова работа. И днес също беше работен ден. Работата ми се състои в разнасяне на рекламни материали на хипермаркети в различните квартали на моя град. Нямам кошничка с цветя, но за сметка на това с часове разнасям изключително тежка раница, пълна с въпросните рекламни брошурки. Но днес неочаквано се почувствах точно като цветарката на Смирненски. Както си вървях, леко изгърбена от тежестта на раничката един “чичко” съвсем случайно ми подвикна да му подам брошурка. Между нас се завърза странен разговор, започващ с въпроси свързани с работата ми, заплащането и прочие. След като изрично му обясних, че ми се плаща на час, и той установи, че заплащането ми никак не е голямо, реши да опита своя късмет с думите: “Ела да изпием по едно кафе у нас, а пък после ще ти помогна да доразнесеш брошурките…” Моят отговор беше, че ми се плаща на час и съвсем съвестно не мога да оставя задълженията си, за да пия кафе с непознат “у тях” и за това да ми се плаща. Последвалият отговор беше крайно неетичен спрямо мен: “Е не можеш ли да изръшнеш 20 минути в почивка…” Естествено съвсем подигравателно отвърнах: “Толкова ли сте бърз господине? Разбира се, че бих могла, но не искам, а и освен това си имам с кого да пия кафе!” После най-учтиво продължих заниманието си.

Почтен труд. Няма нещо, което да ценя повече. Готова съм да мръзна с часове, да нося тежък товар и после да имам мускулна треска с дни… Готова съм и да си призная, че ако не страдах от силно чувство за самосъхранение и не чувствах морала като висша потребност вероятно нямаше да ми се налага да се натоварвам толкова. Готова съм градът-чудовище да ме погълне цялата, но не съм готова да опозоря себе си и младостта си. Готова съм да взема малкото, но заслужено изработени пари и да ги добавя към спестяванията си за лаптоп, който може и скоро да не успея да си позволя да закупя. Без значение обаче аз не съм готова да бъда купена. Не съм готова да стана “цветарка”. Аз съм младо цвете и моят цвят е безценен.