Само когато...

[01:06:28]he says: Добре, де мен какво ме интересува... спирам, че хич не ми е до стари работи...
[02:00:18]he says: Забравил съм... просто не обичам повторенията.. оценката е ясна

Старите работи, които са те правили човек. Човекът, който казваше: "Ти си човекът... най-добрият, който познавам." Човекът, който искаше да бъде човек, да диша и да мисли свободно и човекът, на който сега всяка искрена дума, дошла в повече, се вижда смешна, жалка, дразнеща. Човекът, който няма време да прочете моите пет реда, но започва разговор. Човекът, който няма сили да бъде с друг човек, но търси онази топлина, когато дъждът завали, когато дойде време за сбогом, когато почувства онази празнина тогава, и само тогава. Човекът, който се смее на същия този порив към топлината сега, точно сега. Човекът, от който извръщам глава в този момент. Човекът, на който предоставям всички отговори тук. Човекът, който все търси и все не намира... защото все някой друг направлява мислите му. Човекът, на който се възхищавах, и на който вече не се възхищавам. Точка. Винаги стигаме до тук. Явно е. Само точката е останала. Вече ги няма стените, няма ги бариерите, но все още е останала от онази горчилка, която се търкаля на милиметри от точката. Горчилката, която говори вместо нас, горчилката, която е убила термина "нас". Той каза: оценката е ясна. И с тези думи всичко свърши. Без извинения. Без разкаяния. И както написах веднъж: точката е била прекрасна, тогава, когато човекът, онзи с душата, й се е радвал. Но дъждът просто е завалял и е измил всичко.

И все още търся. Новият. Силният. Безкрайният. Ако искаш вярвай, вече търся свръхчовекът. Оказа се, че винаги трябва да се оглеждаме за една степен нагоре-само така ще сме сигурни, че ако някъде пропаднем етаж надолу все ще остане нещо. И ако аз намеря свръхчовекът и неговото "свръх" изпадне някъде по пътя... поне ще ми остане едно човешко, истинско сърце. На човека... на истинския.

И ми жал. И ме жегва отвътре. Онова чувство на душевен укор, уплаха, тревога и безкрайна неразбраност. Ако искаш наречи го самота. Там, където думите не стигат и само музиката говори. Там където, ще кажеш че прекалявам с думите, а музиката хич я няма... Там, в НЕЩОТО. В моя живот, такъв, какъвто е.

И ми е жал. Но само когато вали, само когато очите ми се пълнят със сълзи за онези, които вече не могат да плачат... само когато ми е жал за безкрайния нихилизъм в душите им...